Дивите Родопи

Мистерии в селото без път

Скално-култов комплекс Чит Кая, село Лисиците 

 

Чит кая, така се казва върхът над село Лисиците. Името му означава „зидана скала“. Там на стръмните скали от южната страна, са издълбани петдесетина скални ниши…

А за какво ли служат? Единствено техните създатели могат да отговорят на нашия въпрос, а ние хората само измисляме легенди.

Ние хората? Нима създателите им не са хора?

Чит кая е пълен с въпроси. Може би няма да открием толкова лесно това, което търсим. Единствено предположенията биха ни насочили към правилната насока. 

Чит кая е тракийско светилище, място за погребални церемонии, дори намеса на по-висш разум на „зиданата скала“.

Отправяме се към селото със „зиданата скала“. Пътуването с автомобил приключва при село Широко поле. До Лисиците се стига пеш по най-дългия въжен мост в България или с лодка през язовир Студен кладенец. Тръгваме пеша покрай ЖП линията. Сините води на язовира оставят вляво. В селото живеят не повече от трийсетина души, така че няма кой знае колко пътници. Причудливи форми се подават край бреговете на изкуствено създанения язовир, а вятърът набраздява водата, над която плавно се люлее въженият мост. Дървените му греди скърцат под краката ни, сякаш наистина отиваме в един друг свят.

В село Лисиците асвалт няма, и никога не е имало. Преминавайте през моста, ни среща малка сърничка. Погледните ни се срещат за кратко и тя рязко се скрива в гората.

Колко е диво това място! 

 

Стигаме до път, който се разклонява, отправяме се по единия – нищо. Връщаме се хващаме по другия – пак нищо. И двете пътеки свършват или в гъсти шубраци или в двора на някоя къща. Решаваме да се движим покрай язовира, докато не срещнем Скалните ниши. Знаем, че скалите се забелязват отдалеч, приличат на лица, но не са човешки, а сякаш на същества от друго измерение.

Докато си мислим за тях, те вече се извисяват над нас. Хващаме първата пътека, която се оказа стръмна, хлъзгава и обрасла. Важното е, че води към нишите.

Движим се покрай скалите, а дупките в тях ни гледат като очи. Зад всеки ъгъл се подават издължени лица. Някои са с изкривени усмивки, други със стиснати устни. Ето вече виждаме и нишите.

Дали наистина в тях са слагали праха на починалите. Как изобщо човек е достигал най-стръмната част на скалата, за да ги направи? Дали не са код или скрито послание?  Възможно ли е нишите да са карта на съзвездия? Каква е била целта им? Науката няма категоричен отговор. Самият им вид е толкова необичаен, че чак се замисляш дали наистина са направени от хора.

 

Когато стигаме върхът, нишите придобиват съвсем различен вид.. Те, заедно със скалата, в която са издълбани, приличат на нечовешко лице в профил. То спокойно гледа прегръдката на реките на Арда и Върбица. Слънцето вече пада и се отразява във водите им, които стават златни. В далечината се вижда върхът, на който се издига крепостта „Моняк“

Каквото и да се е случвало на това място е било необикновено. То трудно допуска хора до себе си. Направи ли го обаче… човек се докосва до един различен свят, извън границите на земния разум!